Избор

Поредният ден идваше към края си. Този път малко по-различен, защото Тя гледаше сивосиния здрач от прозореца на стаята вкъщи, а не от този на до болка омръзналата й училищна сграда. Не намери сили да остане в нея за последните два часа. Беше безкрайно уморена от шумния смях, надвикванията и детинското поведение на иначе пълнолетните си съученици. Можеше да избегне часовете, в които не виждаше смисъл - още една ненужна формалност, родена от институцията. Истината беше, че нямаше как да избяга от себе си и собствените си мисли. Всъщност напоследък Тя трудно виждаше смисъл не само в училището, а изобщо. Че й предстоят най-хубавите моменти в живота на един човек, тя знаеше и без да й го повтарят. Въпреки това не можеше да се почувства щастлива. Усещаше, че нещо не е наред, защото не изпитваше нужния ентусиазъм. Вместо него я беше обхванала апатия и се чудеше на повечето момичета на нейната възраст, чиито животи бяха намерили повърхностен смисъл в избирането на визия за абитуриентския бал. Прекараните в гимназията години не бяха леки, но все пак й се струваше, че би ги предпочела отново пред навлизането в истинския живот. А в началото му Тя виждаше само разочарование и липса на смисъл.

Тази проклета дума – смисъл! Защо изведнъж спря да го вижда? Може би просто досега не се беше замисляла, а на етапа, когато трябваше да потърси, не го откриваше. Какъв беше смисълът на целия положен труд, отнел толкова време, когато нямаше нужните средства да започне това, което иска? На този етап желанието й беше неосъществимо, а не можеше и не искаше да се занимава с друго, което не й беше на сърце. А Тя правеше всичко с него. Сега и то мълчеше или по-скоро гласът му беше заглушен от този на разума, който се въртеше около все същото. Едно поне й беше ясно – от много размисли боли. Но нали беше умна и трудно успяваше да ги спре. Да, имаше високо мнение за себе си и също толкова високи очаквания за бъдещето си. Все пак, когато даваш много, се надяваш на не по-малко в замяна. А в сравнение с другите й се струваше, че заслужава повече. Докато нейните приятели се натискаха върху чиновете в междучасията, Тя седеше над своя и преговаряше уроци. А не беше изобщо грозна, даже можеше да се нарече красива, стига да се вгледаш, но май никой не го направи и така понятието “любовта от гимназията” остана непознато. Повечето й познати нямаха нейния потенциал, затова пък компенсираха с малко късмет и пари, и вероятно щяха да влязат в някой по-престижен университет в страната, Европа, а защо не и в Америка. Америка...Преди и тя си мечтаеше да замине там. Битът и ежедневните дейности обаче откраднаха малкото време за мечти и Тя постепенно ги забрави. “Колкото по-рано се разделиш с тях, толкова по-малко ще боли”, помисли си. Пред себе си сега Тя не виждаше кой знае какви перспективи. Сети се за едно стихотворение на Далчев, на което й предстоеше да прави анализ и вече беше прочела. Прииска й се и Тя да залепи бележка за заминаването си, та поне другите да я мислят за успяла. Почувства, че трябва да спре да мисли, а това можеше да се случи само ако заспи.

     Зави се в леглото си, но и там вихърът в ума не й даваше мир. Отново въпроси, на които не само Тя, а никой нямаше точен отговор. Защо животът трябваше да е толкова сложен, кой го правеше такъв, кому беше нужно това? Пред замъгления й от сълзи поглед се мярна една муха. Носеше се ниско над отдавна нечистения под, но все пак летеше. “Ето – помисли си момичето, – сигурно е по-щастлива от мен – просто защото не осъзнава колко е малка и незначителна, а дори не й трябва да е по-различна.” Не че Тя си беше избрала да бъде различна, просто някакси отвътре й се искаше. Силно желаеше през живота си да направи нещо значимо. Мисълта един ден да си отиде от света без да му е оставила нищо от себе си, някаква следа, която да напомня за нея, я караше да губи желание да продължи.  Не искаше животът й да мине просто така като на всички други, родили се и умрели неизвестни. От друга страна нямаше достатъчно вяра в себе си, че може да постигне подобно нещо. Пък и да го направи, то щеше да се материализира и като всяко друго да намери своя край. Както се пее в една от любимите й песни – всички ние сме прах, разпилян от вятъра. Ако не знаеше английски, нямаше да може да си преведе текста и да осъзнае посланието му – ето още едно доказателство, че знанието обременява. Понякога просто й се искаше да живее на някой необитаем остров, да не знае нищо, далеч от всичко и от всички, без нужда от високи цели и разочарования. Вслушана в равномерното си дишане и пречистена от сълзите, тя неусетно се унесе.

     В съзнанието й изникна плаж – докъдето се простираше погледът й виждаше само него. Седеше на пясъка заедно с дъщеря си и сплиташе косата й, грееща в цвета на слънцето. През това време заедно с шума на вълните до тях достигаше смехът на сина й и баща му, които им махаха от водата. Тя се наслаждаваше на момента и не мислеше за нищо друго. Безлюдният остров, който беше избрала за дом на своето семейство, й даваше спокойствие и безгрижие, каквито не би могла да открие в цивилизацията. Там щяха да живеят четиримата, необезпокоявани от почти никого до края на дните си. Умът й не се тормозеше с това какво да постигне, за да бъде запомнена след като си отиде от света. Всеки път, когато чуваше да я наричат “мамо”, се усещаше значима. Все пак не се беше отказала от писането – измисляше всякакви истории, които четеше на децата и съпруга си, и почти беше довършила новата си книга. Тя вече приключваше с плитката на своето момиче, когато се сети, че не му беше чела последните няколко глави, сътворени вчера, и се запъти към къщата. Влезе в спалнята и провери в шкафчето, където държеше тетрадката с творбите си. Нямаше я там и започна да търси из стаята, но без успех. Вече се беше отчаяла, когато чу стъпките на мъжа си, приближаващ по стълбите. “Да си виждал тетрадката ми?” – попита го Тя. “Коя си ти?” – отвърна й леденостудения глас зад нея. Обърна се, мислейки, че това е някаква шега и се засмя, но каменното изражение на съпруга й не се промени. След секунди дотичаха и децата им, вече пораснали, гледащи я недоумяващо и заплашително. Тя се опита да им обясни коя е, ръцете й потърсиха останалите листи с нейни произведения, но и те бяха изчезнали. Посочи към стената, на която бяха окачени семейните снимки, но на тях вече липсваше нейния образ. Сякаш никога не беше съществувала. В следващия момент чу виковете на своето семейство “Махай се!”, но не можеше да помръдне, а само усети как подът под краката й се пропука и нещо я засмука надолу. Любимите хора изчезнаха от погледа й, а тя пропадаше все по- надълбоко като че ли в някаква бездънна и непрогледна яма.

    Изведнъж картината в съзнанието й се промени – очите й се заслепиха от бляскавите светкавици, идващи от обективите, вперени в нея. Беше облечена в изящна рокля в тон с червения килим, по който стъпваше леко, но уверено. Усмихваше се широко с онова чувство на удовлетворение, което я караше да блести отвътре. След последното помахване към насъбралите се хора Тя се заизкачва по стълбите към залата, където трябваше да бъде тази вечер. Остана учудена от тишината в сградата и празното помещение. Помисли, че се е объркала и започна да проверява останалите етажи, но напразно – там нямаше друг освен нея. Насочи се към мястото, откъдето беше влязла, и реши да се пооправи пред огледалото в коридора. Когато спря там, замръзна при вида на отражението. В него стоеше жена с набръчкана и съсухрена кожа, с оредяла, посивяла, на места снежнобяла коса, а роклята й беше избеляла и износена. Възможно ли беше това да е Тя? Нали преди минути стоеше отвън заедно с колегите си от филма, а партньорът в главната роля й беше прошепнал, че тази вечер е по-красива отвсякога. Затича се към входа. Оттам пред фотографите, в гръб към нея видя ръката на любимия си, увита около кръста на друга жена, носеща същата рокля. Когато непознатата се обърна, устните й се извиха в насмешлива усмивка – тя беще по-красива, по-успяла, по-талантлива. Преди да стигне до нея, усети как два чифта силни ръце я сграбчиха от двете й страни, за да я отведат оттам. А Тя нямаше ниго глас, за да възрази, нито сили, за да се възпротиви...

    Следващото нещо, което чу, беше звъненето на телефона. Рязко отвори очи и го грабна. Беше станало почти обяд, което значеше, че трябва да тръгва за училище. Не можеше да повярва, че е спала толкова, стомахът й се сви при мисълта, че днес имаше контролно, а не беше подготвена достатъчно. Знаеше, че може да се справи и без да е учила много, но не се чувстваше отпочинала. Беше й омръзнало да се напряга и старае, още повече, когато опитите й да бъде силна само я изтощаваха и правеха по-слаба. Затова продължи да лежи притихнала и усети идващите към очите си сълзи. Цялото й съществуване й се стори един кошмар, след като не откриваше спасение дори в сънищата си. Въпреки това, поне в началото им успяваше да усети желаното чувство на щастие, което засега не можеше да избера как да постигне. Отказа да мисли за бъдещето и направи своя избор за настоящето – кошмарите, чрез които поне за малко се докосваше до рая. И отново затвори очи.