Когато градежът започва с „Разрушение”

През последните години канадецът Жан-Марк Вале печели признанието на критиката с филми като „Клубът на купувачите от Далас” и „Моето приключение в дивото”. След успешната си работа с имена като Матю Макконъхи и Рийз Уидърспуун, под негова режисура в главна роля застава още един любимец на публиката – Джейк Гиленхал.

Протагонистът в „Разрушение” на пръв поглед би бил типичен представител на успелия съвременен американец – богат инвеститор, носещ кюстюм и куфарче, с офис, откъдето се разкрива прелестна гледка към Ню Йорк, на няколко километра от който обитава стилна къща заедно с чаровната си съпруга. Животът на Дейвис Мичъл е изграден като по уравнение, чиято формула обаче се оказва сгрешена, тъй като резултатът не му е донесъл положителни чувства. Отрицателни сякаш не изпитва и след смъртта на жена си Джулия (по-скоро символичен образ на Хедър Линд). Противно на общоприетото, вдовецът не е видимо съкрушен след загубата, както останалите близки. Така персонажът прави крачка извън рамките на стереотипа, подготвяйки ни за нещо необичайно.

В контекста на трагичната загуба филмът заявява, че хората могат да изпитват и изразяват скръбта си по начин, различен от очаквания. Мичъл не е в състояние да пророни и сълза въпреки опитите си да го направи, което в реална ситуация би накарало немалко хора да го осъдят като студен и нехаещ спрямо случилото се, а зрителите да възприемат от екрана, че героят всъщност не изпитва чувства към съпругата си... а може би истината е някъде там, както се казва в един сериал, но каква е точно тя е въпросът, който поддържа любопитството да разгадаем странната загадка, каквато е персонажът.

Той също започва с осмислянето на себе си и своя житейски път, определян от появилите се удобни обстоятелства, вместо от самата воля и сърце на Дейвис. Начинът, по който банкерът започва да се разтоварва, е показателен за нуждата от естественост и близост – вместо имейли, той изпраща собственоръчно написани оплаквания до фирмата, чиято автоматична машина го лишава от пакет  ‘M&M’s’ в болницата, където издъхва жена му. Като средство за израз и дори терапия, в писмата Мичъл включва не само недоволството си от обслужването, но и неудовлетвореността от живота. Така отговарящата служителка от съответния отдел осъществява контакт със злополучния клиент, докосната от споделеното и готова да бъде слушател. Карън Морено е изиграна от Наоми Уотс, чийто образ не е разработен до степен, която й дава възможност да изпъкне. Въпреки това англичанката се справя убедително като нестабилна майка, опитваща се да възпитава сина си.

Емоционалните проблеми между Карън и Дейвис са пресечната точка, откъдето тръгва тяхното приятелство, което благодарение на сценария не прераства в нещо повече, придаващо предвидимост и мелодраматичност. А и Уотс и Гиленхал не изглеждат като правилното дуо за такава химия, но и не е нужно, защото отново приятелска, само че по-ярка и важна е тази между актьора и по-младия му колега Джуда Люис, който играе сина на Карън. Странностите на Дейвис и Крис, събрани заедно, запалват бунтарска искра за малки приключения, помагащи на двамата не само да намерят връзка с някого другиго, но и път към себе си. Ролята на преждевременно пораснало дете с увереност и стил на рокзвезда е органично овладяна от дебютанта, който дава заявка за обещаващо бъдеще в Холивуд.

Колкото до Гиленхал, настоящето му е повече от успешно – наборът му от разнообразни превъплъщения, последни от които са впечатляващите трансформации в „Лешояда” и „Обратен гард”, го утвърждават сред най-талантливите имена от своето поколение днес. На подобен фон от персонажи, този в „Разрушение” не изглежда да е предизвикателство, но всъщност точно в ограничеността откъм емоции проличава талантът, с който актьорът успява едновременно при запазване на сдържаност и хладнокръвие да направи образа си пълнокръвен и интересен. Подобно на чужденеца на Камю, Дейвис разглежда битието си като механична поредица от дейности и събития, в която е по-скоро отдалечен наблюдател, отколкото жизнен участник. Преосмислянето на собственото съществуване е събудено от мисълта, че нещо при мъжа не функционира правилно, затова той прилага буквално съвета да събори всичко на части, за да разбере къде е проблемът. Метафоричното разрушаване на живота, който иска да изгради наново, е физическо пренесено върху куп предмети и стига до самата му къща. Налудничавото поведение, придружено с прямост, която ту предизвиква възхита, ту преминава в нетактичност обаче не отблъсква, а даже очарова. Независимо дали размахва инструменти, или танцува насред улиците, демонстрираната неподправеност и чиста радост при тези действия заедно с почти детското любопитство и невинност правят персонажа симпатичен и близък до зрителите.

„Разрушение” борави с алегориите по доста явен начин, а събитията му са с малка вероятност за сбъдване в действителност, но компонентите, обединени в цялостно обаяние благодарение на Гиленхал, е това, заради които филмът си струва. На тъжните събития в човешкия живот е погледнато с хумор и ирония, но не липсват и моменти, които връщат на земята и предизвикват сълзи – най-вече тези с участието на родителите на починалата, в чиито роли са Крис Купър и Поли Дрейпър. Меланхолично забавяне на няколко пъти е предотвратено от динамиката на монтажи, които ни качват на скоростно влакче. При други условия филмът би се превърнал в потискаща драма, но катарзисът всъщност е осъществен по свеж и по-малко болезнен начин, преживян със симпатични особняци, които показват, че е в реда на нещата понякога да не се чувстваш в ред.