“Голямото плискане” окъпва сетивата в наслади, давещи разума

Базиран на „Басейнът” (1969 г.) с участието на Ален Делон и Роми Шнайдер, 'A Bigger Splash'/„Голямото плискане” бе показан за първи път през септември миналата година като част от престижния Международен филмов фестивал във Венеция. През март 2016 по време на „София Филм Фест” българската публика имаше възможност да види лентата на Лука Гуаданино, където на едно място са събрани имената на величията Ралф Файнс и Тилда Суинтън заедно с обещаващите нови лица Матиас Шьонертс и Дакота Джонсън.

Сюжетът ни среща с рокзвездата Мариан Лейн и документалиста Пол, които прекарват ваканцията си във вила на остров Панталерия. Двойката си почива необезспокоявано в сицилианския рай до момента, когато Хари – бившият продуцент и любим на певицата, пристига с гръм и плясък, водейки и своята предполагаема дъщеря Пенелопе, с която се запознават наскоро. Идилията на своеобразните Адам и Ева е изместена от изкушенията, идващи от миналото и застращаващи порядъка на настоящето.

Събирането в едно пространство на емоционално неудовлетворени герои, носещи изкусително своите слабости и търсещи цялост чрез околните, е предпоставка лентата да заприлича на изготвена под режисурата на Уди Алън романтично-философска комедия, но не това е посоката, която поема Гуаданино. Невъзможността отношенията между образите да се подредят така, че да настъпи пълно щастие, не е поднесана по нито забавен, нито сладко-горчив начин, а като източник на страст, напрегнатост и надиграване, които замъгляват съзнанието и заплашват с фатални последици. Представените портрети са на хора с достатъчно вътрешни несъвършенства, за да не бъдат приети с широки обятия както помежду си, така и от публиката. С напредването на историята подробностите за героите подреждат по-пълно картината, но сякаш и не съвсем достатъчно, за да може зрителят да отличи някого от четиримата като свой фаворит.

Персонажите обаче не са затруднение за актьорската игра, която е вероятно най-силното качество на лентата. Говорът на Тилда Суинтън в повечето време се ограничава до шепот, тъй като героинята ѝ се възстановява след операция, засягаща гласа. Това обаче позволява на актрисата да наблегне на друт тип изразност, с който борави умело и очарователно. За съжалание, ретроспективните кадри, където я виждаме като женска версия на Дейвид Боуи, са кратки и не ѝ дават възможност да се развихри в образ на истинска рокдива. През останалото време извън сцената трудно бихме познали нейното призвание – изискаността и елегантният стил на обличане са далеч от представата за бунтарство, както и демонстрираната уравновесеност и липса на тревога за бъдещето на гласовите данни, които може да не са вече същите.

Видимата улегналост при Мариан е внесена и от връзката с Пол, изигран от все по-често изявяващия се Матиас Шьонертс. Образът му на грижовен партньор би бил еднопластов без осезаемия вътрешния конфликт заради минали действия, които все още не е превъзмогнал напълно. Изкушение за него се появява в лицето на Дакота Джонсън като Пенелопе, която чувствено лавира между миловидна дъщеря и прелъстителна Лолита. Ралф Файнс в ролята на Хари обаче е този, който открадва шоуто – за разлика от почти безмълвната Мариан и спокойния Пол, той почти не спира да говори, а когато не го прави, пее и танцува шеметно с движенията на Мик Джагър под звуците на „Роулинг Стоунс”. В този необичаен за актьора почти хипоманиен образ англичанинът е неудържим и ексцентричен, безсрамен и циничен, често воден от своята първичност и непримиримост, но именно тези качества допринасят до известна степен за чара му.

Голяма част от публиката може и да не усети достатъчна връзка с героите, за да застане в нечия отбор, а може би точно това е идеята на филма – показването на смущаващата страна от човешката природа, която излиза наяве в опити да задоволим неизбежни желания и инстинкти. Стремейки се да изживеем наново спомените, често пропускаме красотата на настоящето, както се случва и с почивката на четиримата. Неспокойството им контрастира с величествените гледки от Средиземноморието, които не са в състояние да донесат търсената хармония. Те обаче осигуряват значителна част от насладата за очите на зрителя заедно с лъхащия от екрана мирис на солен въздух, нагрята от слънцето кожа и вкусна италианска храна.

Тези компоненти са обединени в действие, чието темпо се разгръща бавно, докато се надяваме очакванията за нещо голямо (породени и от заглавието) да бъдат посрещнати. Филмът обаче задоволява апетита на малки хапки от голи тела, възбуда и ревност, които поглъщат разсъдъка и тласкат към забранени удоволствия. Напрежението остава на ниво сексуалност вместо да прерасне в съспенс и филмът да се развие като трилър, като какъвто би ни задържал по-дълго на гребена на вълната. За компенсация е налице естетическа издържаност, а рокендрол саундтракът е друга услаждаща се забележителност и идеално допълнение на внушенията за необузданост и свобода.

„Голямото плискане” лежерно разпръсква сексапил и слънчеви лъчи без да се гмурва надълбоко. Приземяването му е безопасно и служи по-скоро като предупреждение, че миналото не може да бъде повторено, а опитите ни отново да го преживеем могат да са не само напразни, но и вредни. Докато впечатленията по време на срещата с филма са противоречиви като самите му персонажи, послевкусът от нея е приятен повече за сетивата, отколкото за ума