Направил дебюта си по време на Tribeca Film Festival, през август у нас „Анестезия”
получи прожекция в рамките на МФФ „Любовта е лудост”. Името на последния в
известна степен кореспондира и с лентата, която намеква, че липсата на обич
също е лудост. Когато подобно чувство отсъства, героите във филма прибягват или
до средства, които ги карат да се усещат живи, или такива, с които да
минимизират болезнеността. Отново стигаме до заглавието – думата с гръцки
произход „анестезия” освен упойка означава и болка – това е и проблемът, и
средството за притъпяването му, а първопричините при персонажите са различни.
На фона на космополитния Ню Йорк, където
населението е многобройно, а общуването оскъдно, филмът ни среща с хора,
преживяващи неудовлетвореност от живота по един или друг начин. При студентката
от Колумбийския университет Софи водеща е липсата на качествена комуникация с
връстници, за която тя копнее, страда и се гневи, а нереализирането й отдава на
отчуждението между хората и материалните им стремежи. За героинята научаваме
малко, но Кристен Стюарт изпълнява ролята достатъчно пълнокръвно, надграждайки
клишето на еднообразния меланхоличен тон при подобни типажи.
Друго силно представяне е това на К. Тод
Фрийдман, играещ пристрастения към наркотиците Джо, който демонстрира отчаяние
и ярост, когато против волята му неговият най-добър приятел (Макъл К. Уилямс) го настанява за лечение. За разлика
от Джо, умишлено бягство в своята извънбрачна връзка търси семейният Сам (Кори Стол), докато съпругата му (Гретчен Мол) смята, че той е зад граница. С помощта
на алкохол домакинята се опитва да свикне с живота в предградията и липсата на
поле за личностно развитие, отначало неподозирайки за любовницата (Мики
Съмнър). Последната обаче не се вписва в стереотипа на „другата жена”, а носи
свои разочарования и опасения, които предизвикват разбиране. В
сюжета попадат още брат и сестра тийнейджъри (Бен Конингсбърг и Хана Маркс),
които превъзмогват трудностите на възрастта си, пушейки трева, а междувременно
при майка им (Джесика Хект) е открита опасност от диагноза рак. В
ролята на бащата е и режисьорът на лентата Тим Блейк Нелсън, а негова майка и любяща
съпруга на университетски преподавател – Глен Клоуз.
Единственият персонаж, от когото категорично
струи позитивизъм и удовлетворение, всъщност е този, който като най-симпатичен
заслужава най-малко случилото му се. Инцидентът с професора по философия Уолтър
Зароу (Сам Уотърстън) се превръща в повод събитията преди злополучната нощ да
бъдат проследени в ретроспекция. По-късно случилото сякаш навява на резултат,
когато нещо в цялата мрежа е объркано и стига до всички краища на системата, каквато
е едно човешко общество, а при такива сривове обикновено страдат най-невинните.
По съвкупността от преплитащи се истории
и темата за самотата и липса на човешко взаимодействие „Анестезия” напомня на
„Сблъсъци” от 2004 г., но в по-нежна и
интелектуална насока. Освен че приканва към човечност и разбиране, филмът
подхожда и по същия начин – без в повечето случаи да представя в положителна
светлина едни герои и да осъжда други, а проследявайки тяхното мислене, чувства
и мотиви. Лентата се радва не само на реалистични диалози, но и силни монолози
– например философския на професора и емоционалния на неговата студентка.
Първият отдава значение на философията и нуждата от задаване на въпроси,
касаещи все още човека и неговото съществуване, вместо задоволяването с готови
отговори и вече създадени разделения. Вторият е олицетворение на самотния човек
в капана на технологичната ера, който не желае да се съобразява с правилата й,
но отказът му също не го прави по-щастлив.
Без претенции за мащабност, включително
и при продължителността си от час и половина, „Анестезия” провокира размисъл
със своя интелигентен сценарий и затрогващи актьорски изпълнения. Поради тези
причини би се харесал не само на запалените фенове на независимото кино, но и
всеки с интерес към човешките взаимоотношения и предизвикателствата, пред които
те са поставени през XXI век. Разпилян на моменти, филмът като носител на идея
се избистря към края си, но съществува риск да остави зрителя с чувство на незавършеност,
тъй като не намира решение за проблемите на своите герои. Така „Анестезия”
поражда повече въпроси, отколкото отговори, но последната реплика от него е
ключът към посланието, от която следва и най-плътното становище, което ни внушава
– че безчувствеността не е от помощ в един живот, където неизбежно се учим чрез
болка.
0 коментара:
Публикуване на коментар