"Ла Ла Ленд" или наръчник на мечтателя

Трудно се пише за лента, омагьосваща на толкова много нива, че първо се чудиш откъде да започнеш, после обмисляш по какъв начин да предадеш чувството, което е създала у теб, а накрая решаваш, че както и каквото да споделиш с думи, няма да е достатъчно, за да пресъздаде усетеното. Затова вместо възвишени слова, които могат да откажат някои читатели заради прозиращи лични пристрастия, ще ви разкажа обективно за "Ла Ла Ленд", който съдържа предостатъчно магия, за да се хареса не само на „наивниците, които мечтаят“ (както се пее в една от песните от мюзикъла). Филмът завладява още с трейлърите си, които - да, загатват някои най-добри моменти от лентата, но това е така, защото в нея просто няма слаби такива.

След като се превърна в най-награждавания филм в историята на "Златните глобуси" със 7 отличия, мюзикълът постигна рекорда на "Титаник", получавайки 14 номинации за "Оскар". Ако обаче не сте сред хората, които се интересуват от мненията на критиците, то достатъчна причина е вероятно третото екранно партньорство на Ема Стоун и Раян Гослинг. След „Ганстерски отдел“ и предхождащият го „Оглупели от любов“ двамата отново се оказват във властта на същото чувство, този път под режисурата на Деймиън Шазел („Камшичен удар“).

Сведена до своята основа, сюжетната линия в "Ла Ла Ленд" на пръв поглед не прави впечатление с необичайност. Историята разказва за двама млади влюбени, преследващи мечтите си в Града на ангелите, където двойката се сблъсква с трудностите по пътя към успеха. Преживяванията им обаче са представени по необикновен начин или поне по такъв, какъвто зрителите на съвременно кино не срещат често. Още първата сцена от филма загатва какво да очакваме от предстоящите два часа – насред задръстване жителите на мегаполиса излизат от колите си и превръщат досадната част от деня в песен и танц, с които е възпят устремът към мечтите. Струящата енергия мигновено зарежда с оптимизма на ентусиастите от екрана и задава не само ведрата атмосфера на филма, но с текста ни въвежда и в тематиката за предизвикателствата, които предхождат сбъдването на личните копнежи.

След шеметното начало се запознаваме и с централните персонажи, на които им предстои да се срещнат за първи път. Миа се явява редовно на кастинги и мечтае да бъде актриса вместо да приготвя кафе, каквато е работата й към момента. Себастиан е пианист и страстен джаз почитател, на когото също се налага да прави компромиси с работата си. Романсът помежду им започва след серия от „случайни“ срещи, а стремежите им, които ги сближават емоционално, заплашват да се превърнат в пречка. Отношенията им преминават буквално през различни сезони, които озаглявяват отрязъците, на които е разделено действието в лентата. Чрез трансформациите на влюбените филмът представя неувереността и тревогите от младостта с нейните предимства и недостатъци, но най-вече акцентира върху радостта от живота такъв, какъвто е. Любовта обаче не е възвеличана повече от необходимото за желания резултат, който е далеч от захаросан в посланието си въпреки великолепието, което искри от кадрите.

Актьорският тандем Eма Стоун и Раян Гослинг се потапя в ролите, които до момента в най-голяма степен ги затвърждават като суперзвезди. Усърдната подготовка за образите на Миа и Себастиан, изискваща няколкомесечни тренировки, си проличава в лекотата, с които двамата се справят дори чисто технически. Двамата блестят с комбинация от актьорски, танцови и музикални умения, а когато певческите им способности не са като на професионални изпълнители, това допринася именно за достоверност и земност на героите им, в каквато светлина са представени. Излъчваната от дуото виталност и неподправеност прави персонажите им вълнуващи и близки до зрителя заради преживяванията, с които всеки повече или по-малко се идентифицира.

Второстепенните ключови роли са няколко – половинката на Миа преди да срещне Себастиан, Грег (Фин Уитрок), е събирателен образ на фигурата, която може й даде финансова стабилност, но не и пълноценна духовна връзка. Романтичните и идеалистки нагласи на Себастиан контрастират с реализма на сестра му Лора (Розмари Дюит), а по-късно се сблъскват с управителя на бара, където свири. С правдоподобно изпълнение участва Джей Кей Симънс като лошия шеф, който по-късно прави още по-кратка и различна като настроение поява от първата. Джон Леджънд тук заменя пианото с китара и в образа на Кийт осъществява намигване към комерсиализма в изкуството на XXI век – като фронтмен кани в своята група Себастиан, чийто музикален вкус е поставен пред изпитание. Певецът е съавтор и изпълнител на една от песните във филма, част от прекрасния саундтрак.

Написаната от Джъстин Хъруиц музика за филма обогатява историята с цял един нов свят и предава по неповторим начин емоциите, които е невъзможно да бъдат внушени и усетени чрез друг език. Красивите композиции рисуват калейдоскоп от заразителни настроения докато с оркестралното си звучене се разгръщат мащабно и отекват дълбоко у докоснатия зрител. Текстовете към произведенията допълват характеристиките на героите и по запомнящ се начин разкриват нови нюанси от личностите. Музикалните творби са украсени и с подобаваща хореография, в която откриваме почит към мюзикълите от златните години на Холивуд с участието на емблематични екранни двойки като Джиндър Роджърс и Фред Астер. Обяснението в любов продължава с насочването му към различни локации из яркия Лос Анджелис.

Но дори "Ла Ла Ленд" да беше ням филм, въздействието му нямаше да пострада при наличната визуална красота – в лентата са подчертани и обогатени цветово всички предадени настроения и багри от живота, показан в своето многообразие на екрана. Отговорен за стилната картина, еднакво потапяща в своята динамика и задушевност, е кинематографистът, работил по „Американска схема“ и „Джой“ Лайнъс Зангрен. С движенията на камерата и продължителните сцени зрителят се чувства като участник в действието и би затанцувал, ако не беше толкова захласнат от случващото се на екрана. Налице е изящество от начало до край, което прави всеки кадър подходящ да бъде закачен на стената в стаята.

Ако забравим за дизайна на продукцията, който през повечето време издава, че сюжетното действие е поставено в наши дни, филмът притежава достатъчно елементи, за да може да бъде определен като класика – неостаряващи мотиви, чудесна химия между актьорите, пленителен саундтрак, които заедно предоставят характерен заряд и устойчиво послание. Лентата акцентира с поетичност върху житейските моменти, които бихме искали да изглеждат професионално заснети към филма на собствения ни живот, но същевременно третира с реализъм основните очертания. "Ла Ла Ленд" не ви кара да гледате света през розови очила, нито ви отказва да мечтаете, а кара да се наслаждавате стъпалата към успеха, колкото и стръмни да са те. Филмът не разглежда директно триумфа на своите герои, а пътя към него, който сам по себе представлява триумф. Така лентата засвидетелства преклонение към изкуството, животът като такова и неговите хора, от които светът винаги ще има нужда.

Художественото майсторство при разнообразните нива, показани в "Ла Ла Ленд", прави филма непретенциозен модерен шедьовър, предназначен за публиката, от което съвременните творци могат да се учат. Уроците за зрителите също не са за подценяване. "Ла Ла Ленд" е вдъхновяваща кино магия, в която едновременно се влюбваш и те влюбва, показвайки, че начинът, по който някой променя живота ти, е по-важен от количеството време, което ще прекара в него. Ако сте склонни да поставяте бъдещето под въпрос вместо да оценявате настоящето, ще се зарадвате лентата да заглуши мисли като тази дали след десет години ще излезете от киното отново със същия човек под ръка. След изгледаното дори ще го заобичате повече.