„Пеещите обувки“, с които полита една легенда

През съвременния период на българското кино биографичните филми са рядкост, особено когато става въпрос за популярни фигури, допринесли за българската история и култура, сред които е певицата Леа Иванова. „Десетилетия преди ‘89-та година много български режисьори са се опитвали да направят игрален филм за Леа, но е било много трудно. По някаква случайност накрая аз застанах и го направих. Това е нашият прочит на един много сложен живот на двама велики музиканти“, сподели режисьорът на лентата „Пеещите обувки“ Радослав Спасов по време на софийската й премиера в Зала 1 на НДК в рамките на „Киномания“.

 Въпреки използването на реални събития Спасов още преди това твърди, че филмът не е биографичен и показаното на екрана не се ангажира с документалност. За това е знак и промененото име на главната героиня – Лиа, с което създателите се освобождават от спазване на пълна достоверност. Така вдъхновената от реални лица продукция се превръща в обобщаващ разказ за трудностите, които поставят на изпитание хората на изкуството в усложнената социална и политическа обстановка на тяхното време.

Историята от лентата се развива в няколко последователни периода, всеки от който разполага с отделна актриса в образа на Лиа. В черно-бели кадри първо виждаме героинята като дете, докато научаваме за семейството, откъдето е наследила артистичния си дух, и особения й характер още отрано. След малката Киара Столарски ролята се поема от Донна Бангьозова като Лиа в младежките й години. На екрана дързост и упоритост се редува на моменти с плахост от стъпването на нова сцена и терзанията около първата любов с музиканта евреин Леон Алфаса, изигран от Александър Алексиев, от когото ревнува влюбеното в Лиа десетгодишното момче. Александър Иванов като малкия Еди Казасян има само няколко реплики през цялото си екранно време, но присъства с очарователна и дори зряла изразителност и едновременно по детски чисто излъчване. По-късно порасналият пианист успява да впечатли вече зрялата Лиа, а разликата в годините им не личи толкова физически, колкото е изградена с неговото младежко обаяние на фона на нейната увереност и инициативност.

Така Юлиан Петров и Рая Пеева се допълват взаимно и изграждат правдоподобно отношенията на героите си. Актрисата от Младежкия театър изиграва блестящо Лиа в най-сложния й и динамичен период, който включва престой в трудово-възпитателно общежитие, вербуване от страна на Държавна сигурност, завладяване на европейските сцени, конфликти с властта и нейния партньор кариерата и живота. Рая Пеева скача стремглаво в кожата на джаз легендата и пресъздава енергията й с маниер, дрезгав глас и широка усмивка, заради която е достатъчно да осъзнаем попадението в приликата. Макар и леко преекспонирано на моменти, сценичното поведение по-скоро цели да покаже жизнеността на изпълнителката, за която се смята, че е първата у нас, която танцува докато пее.

Последният по хронология тандем, който се превъплъщава в звездната двойка, са Ернестина Шинова и Борислав Чучков. Състарени, те представят образите, на които продължават да бъдат поднасяни изпитания въпреки натрупаната с годините умора и тъга. Напредналата възраст на персонажите всъщност е най-силен начин за разглеждане на отношенията им, които след успешните им години устояват на нейните здравословни проблеми и неговата невярност. Макар в началото филмът да задава композиционна рамка с побелелия Казасян, разглеждащ досиета от ДС, които повдигат съмнение относно жена му, властта не се превръща в толкова натрапващ мотив, както е във „Виктория“ например. Фигурите на властта и налаганите ценности отново са иронизирани, но тук главната героиня не се обявява като противник на режима, който да я отблъсне от България, а дори засвидетелства обичта си към родното, от което обаче не търси отплата.

Така в основата на лентата стои любовта, която не очаква нищо материално в замяна. Партията осъзнава влиянието на изкуството, с което си служи Лиа, но не може да ограничи друго нейно оръжие, което й дава сила през целия й нелек път – обичта към човека до нея, музиката и живота. Би било тъжно да се каже, че главната героиня е изправарила времето си – по-скоро то е закъсняло на територия, отредила несправедлива съдба на още колеги. Известна доза въздействие се дължи на това, че филмът насочва внимание към реална личност, за да й отдаде поне малко от признанието, което е заслужавала. Лентата успява да балансира между показаните исторически събития, локации и подтеми, а меките цветове на екрана допринасят за ретро духа на епохата, пресъздадена от дрехи през документи до филмови плакати. Без претенции за мащабност и фактологична точност „Пеещите обувки“ разказва по топъл начин една необикновена история, в чиято основа се намира най-обикновеното и естествено човешко нещо – обичта. Подобен резултат е трудно да не се обикне.