От начало се колебаех дали да отделя един следобед в киносалона точно за тази лента - внимание
на мотива за времето и младостта не се отделя нито за първи, нито за
последен път. В крайна сметка изкушението от загадъчното очарование и визуална
красота в трейлъра надделя, а останалото изненадва повече от приятно.
На пръв поглед Аделайн Боуман е съвременна
29-годишна дама. От флашбеците и разказвачът обаче разбираме, че вследствие на
събитията около автомобилна катастрофа на тази възраст тя остава вече повече от
80 г. Обяснението на аномалията, случила се с родената в началото на 20 в.
жена, е дадено с научен тон от глас зад кадър, на който бихме повярвали дори и
да не беше лишен от емоции. Кадрите от миналото показват някои ключови моменти
от живота на Аделайн, но не задълбават в нейните чувства и мисли, когато
осъзнава, че външният й вид не се променя с времето. Премълчаването на подобни
детайли предизвиква въпроси, но вътрешният конфликт е оставен да проличи малко
по-нататък.
Историята на Аделайн се развива на границата между реалност и фантастичност. Подобна комбинация
би била вълнуваща, ако драмата не се състоше в това, че неочакваният дар, който
мнозина може би искат, се оказва по-скоро проклятие. Аделайн е имала достатъчно
време да види много места, да научи няколко езика и обогати културата си, но не
и да живее истински. За да гарантира безопасност за себе си и своята дъщеря (която междувременно „изпреварва” майка си
по физическа възраст), се принуждава да сменя периодично своето местожителство
и не допуска сближаване с почти никого. Така подреденият и уравновесен живот
започва да се усложнява след среща с очарователния филантроп Елис
Джоунс. Но над шанса за близост с него тегне и предварително начертаният от
съдбата изход, който става причина за борбата на Аделайн със самата себе си.
Ситуацията се усложнява и от появата на лице от миналото, което неизбежно
подлага на изпитание крехката фасада на вечномладата жена.
Сред безспорните качества на лентата, които
правят впечатление, е мистериозната красота на атмосферата и актьорският избор.
Ретро чарът на изминалите епохи отлично отива на Блейк Лайвли, чиято Аделайн е
вечна не само заради младостта си, но и защото притежава качества, които
(надявам се) никога
няма да се смeтнат за остарели. Тя пленява с елегантност, интелект,
грация и обноски, които също като магнетичното й излъчване изглеждат
неподвластни на времето. Трудно можех да отлепя очи от нея освен когато на
екрана не е Микиел Хюсман, чието излъчване съчетава едновременно нежност и
мъжественост. Ярко присъствие със своята емоционална игра отбелязва и Харисън
Форд, чийто герой се оказва в плен на сладко-горчивото минало. Режисурата на
моменти носи усещане за класическите холивудски филми, а интелигентният и
остроумен сценарий, романтичното очарование на локациите и костюмографията
съставят цялостното чувство за изисканост и компенсират някои по-слаби елементи
като тези на предвидимост.
„Вечната
Аделайн” прилича на модерна приказка, която носи не само естетическа наслада,
но и известна доза поука. В съвремие, което робува на младостта и красотата,
сюжетът предлага един по-различен
поглед върху тези ценности и струва ли си в тяхно име да бъдат жертвани други, които всъщност ни правят по-щастливи. А дори лентата да не предизвика
подобни заключения у зрителите, то със сигурност успява преди разгара на
блокбъстърския сезон да внесе изящество и романтика, които е добре нежните души
да почерпят преди появата на още такива заглавия.
0 коментара:
Публикуване на коментар