Магия на необичайно място

Ремонтът, който сякаш няма край,

превръща задръстването в обичай

и прави пътуването с автобус двойно. Двойно дълго, изнервящо, досадно. На отиване потропваш нетърпеливо с крак, докато слезеш, за да затракат ускорено токчетата ти и седнеш в лекция със закъснение. На връщане жадуваш да се измъкнеш от задушното пространство, огласявано от ориенталски ритми и малоумен текст, изпят на развален английски. Въпреки отчаяното настроение, което 148 създава, съществуват и бели лястовици, като шофьора, на когото попаднах наскоро. За малко да съжаля за решението си да седна най-отпред и съзерцавам пътя, когато чувам, че от уредбата му се разнася не някоя модерна комерсиалка, нито опротивял от въртене хит от 80-те, а позабравен блус. Вместо песента да бъде последвана от рекламни паузи, мелодията продължава в същия дух. Облягам се на седалката и се наслаждавам на късмета, защото подобно пътуване е едно на хиляда (а, повярвайте ми, пътувам достатъчно редовно със Стойчо и Росен (кодово име за автобус 148), за да го кажа отговорно). Забелязвам, че навън небето се е смрачило и ако ще се изпълни прогнозата за времето, трябва да завали... поне да си използвам чадъра, който мъкна, но добре, че в момента не усещам тежестта на чантата. Вниманието ми отново се премества към песента, която звучи...сигурно е от 50-те години или някъде там... почти си представяш сладко задимен бар с бенд на живо, а срещу него множеството кръгли маси, около които са насядали мъже и жени във вечерните си дрехи.

Шум се разнася на ароматния фон от цигари и парфюм,

като сцена от някой класически филм.

След секунди музиката затихва и когато отварям очи, виждам първите капки, стичащи се по стъклото. Междувременно зазвучава познат ритъм. Напомня ми за детството и носи мириса от ароматизатор на дрехи, подсилен от топлината на ютия. Мама си пускаше касета на Пол Анка преди, докато гладеше прясно изпраните дрехи, а аз се наслаждавах на музиката, която идваше сякаш от някой стар грамофон, а всъщност особеният се дължеше на касетофона втора употреба и нейните „умения” да нагласи настройките... но пък беше причината да изпитам от това какво е в ранните ти спомени да присъства хит от 60-те, все едно си живял тогава. Така ретрото не ти се струва толкова далечно. Put Your Hand On My Shoulder звучи успокояваща като прегръдка. А в моята държа чантата си, която започва да вибрира. Дисплеят на мобилния ми свети с името на тази, за която си мисля. Обажда се в точния момент като по сценарий. Придържам телефона с глава на рамото си и слушам топлия глас. Неочаквано напътствията каква храна да си стоплиш и какво да не забравиш не ти се струват сякаш ги чуваш за хиляден път, и очите ти не се завъртат при повторението на инструкциите. След малко разговорът ни приключва и поглеждам към глухарчетата между двете пътни ленти. Стебълцата им сякаш се поклащат в ритъма на китарата, която свири...и за няколко секунди си вярвам, че не вятърът е причината за трептенето им. Премигвам и осъзнавам, че неусетно са минали няколко спирки и е ред на моята ...

Да можех мига да удължа...

Беше кратък,

но благодаря.