 |
| Кадър от Tarzan the Ape Man, снимка: https://commons.wikimedia.org/wiki |
Още през IV
век пр.н.е. Аристотел е казал, че човек е социално животно. Хората не са само продукт от еволюцията на
биологическия си вид, а и резултат от формирания социогенезис, който се заражда
в комплекса от процеси на мислене, труд и общуване. Когато едно дете попада и
израства в дадена среда, то неминуемо приема и възпроизвежда нейните белези без
значение каква е тя. Младите индивиди усвояват речта заедно с други елементи от
езика, както и социални умения чрез комуникацията с членовете на семейството. Обикновено.
Не и в случаите, когато вместо да бъдат отгледани от своите
родители, деца израстват сред диви животни. Не става въпрос само за герои от
световната литература като Маугли („Книга за джунглата”,
Ръдиард Киплинг) и Тарзан („Тарзан, храненикът
на маймуните”, Едгар Райс
Бъроуз), или легендата за основателите на Рим - братята Ро- мул и
Рем, откърмени от вълчица, а за реални случаи, в които по една или друга
причина малчугани растат далеч от присъщата им човешка среда.
 |
Капитолийска вълчица – етруска бронзова
статуя, вдъхновена от легендата за Ромул и Рем, снимка: Wikipedia.org
За
съжаление, действителността не съвпада с красивите представи, създадени от
фикциите. Примерите в тях са за хора с нормален за възрастта си интелект,
способности и усет, докато индивидите в житейски ситуации са с много слабо
развити социални умения или изцяло липса на такива. Първите сведения за явлението
ферални хора (от лат. ferus – диво, или fera – диво животно) датират от XIV
в., когато в Германия във вълче леговище е открито момче на седем години. Към
края на XVIII в. са събрани данни за стотина подобни случая както от
Европа, така и от далечна Индия, а в по-голямата им част става въпрос за деца,
растели сред вълци или мечки. В повечето описания, независимо от възрастта на
индивидите, се срещат едни и същи общи характеристики – ходене на четири вместо
на два крака, отсъствие на говорни умения, но за сметка на това силно развито
обоняние и слух. През 40-те години на XX в. The American Journal of Psychology класифицира представителите на феномена в три групи: деца,
живели сред дивата природа в пълна изолация; такива, съществували
в същите
условия, само че сред диви животни; деца, обречени
на изолация заради психически болни хора.
Към
първата графа може да се отнесе случаят от XVIII в.
на Петер от Германия. Детето оцелявало само сред природата, ловейки птици, а
освен тях се хранел с плодове и зеленчуци. Благодарение на тогавашния английски
крал Джордж I, момчето е изпратено в Лондон, където за него започват да се
грижат лекари. Петер доживява до 68-годишна възраст и успява да премахне
предишните дивашки навици, но така и не успява да развие нормална реч. Подобна
е съдбата на Виктор, открит около 1797
г. от ловци в областта Авейрон, Южна Франция, разглеждан като пример за човек в
примитивно състояние. Първоначално е смятан за глух, тъй като не реагирал на
близки до него звуци, но по-късно станало ясно, че успява да различава
най-малките шумове зад гърба си. След проучване от страна на специалисти се
оказало, че навлизащото в пубертета момче не усеща топлина или студ, защото
тялото му постоянно е било изложено на външни условия, за което свидетелстват и
белезите по него. Младият учен Жан Марк Гаспар Итар се заема с грижите и
обучението на детето, което той кръщава Виктор, а съжителството помага на
юношата да усвои повече поведенчески модели, отколкото словесни изрази въпреки
многото опити в последната насока. Необикновената история е екранизирана от режисьора
Франсоа Трюфо във филма „Дивото дете” (L'Enfant sauvage), където той самият играе ролята на Итар.
|
 |
Кадър от „Дивото дете”, разказващ историята на Виктор
Характерен
за втората група пример е този за две индийски момичета, намерени от тамошен свещеник
във вълча бърлога през октомври 1920 г. Преподобният Джоузеф Сингх, който бил и
управител на местното сиропиталище, кръстил 8-годишното дете Камала, а това на
около 3 години – Амала. Според неговите записки двете имали поведение, подобно
на вълците, сред които били израснали – движели се на четири крака, оставяйки си
наранявания, не можели да говорят, а виели, ядели сурово месо, дори посягали да
драскат и хапят хората, които се опитвали да ги нахранят, като момичетата дори не
показвали други чувства освен страх. Амала умира от бъбречна инфекция година
след раздялата си с дивото, а след смъртта й Камала показала някои подобрения,
като свикнала с компанията на хора, научила се да ходи изправена и да борави
свободно с петдесетина думи. Така тя доживява до 17-годишна възраст.
Случаят на Оксана Малая е съвременен и затова още по-фрапиращ. Родената
през 1983 г. украинка е била неглижирана от родителите си алкохолици, а на
3-годишна възраст заживяла в кучешка колиба на двора, усвоявайки поведение и
навици, присъщи за кучетата – лаене, ръмжене и драскане. Момичето било на седем
години, когато властите я открили и изпратили в дом за умствено изостанали
деца. След няколко години специализирана терапия и обучение въпреки ниското си
интелектуално ниво, което най-вероятно няма да претърпи развитие Оксана, се
научава да говори в норма и се грижи за животни към фермата в одеска клиника.
 Оксана Малая
Отнесен
към третата група може да е 7-годишният Ваня Юдин, чиято майка не комуникарала словесно
с детето, а според източници го третиралала като птиците, които отглеждала в
двустайния си апартамент. Момчето общувало само с пернатите, а според
социалните работници, проучващи случая отпреди няколко години, животните се
превърнали в ролеви модел за него. Ваня копирал несъзнателно видяното поведение
– например, когато се почувствал зле, защото никой не го разбира, започвал да
маха с ръце подобно на пърхане с криле. Момчето бива настанено в приют, като се
очаква психотерапевтичната помощ да даде резултат.
Откриването
на някои от тези деца и последвалите действия към тях не във всички случаи се
отразява благоприятно, дори обратното. През XVII и XVIII в. те били показвани
по панаири и други събития, което предизвикало стрес заради новата среда, а
някои се разболели от промяната в храненето. Тези последици довели до спорове в
научната област относно начина на живот, който би трябвало да водят фералните
хора. Едни смятали, че е по-добре да бъдат оставени в средата, в която са
свикнали, а други – че е възможно да бъдат възстановени социалните им умения в
нормално човешко обкръжение. Продължително време вторите не можели да се
примирят с това, че създанията не показват подобрение, и някои намирали
обяснение във вродени, но всъщност несъществуващи у фералните деца физически
или умствени затруднения. За щастие, с развитието на науката можем да почерпим информация
от открития и доказани становища, свързани с развитието. В наши дни е вече известно,
че първите години от човешкия живот са изключително важни за формирането на
говорни навици, определящи в огромна степен интелектуалното равнище. Освен език
до тригодишна възраст индивидът оформя базисни човешки способности като
интелект и такива, свързани с емоционалната интелигентност – воля, съчувствие и
др. Умственото развитие по това време зависи от контактите и взаимоотношенията с
околните, с чиято помощ се натрупват преживявания и се осъществяват
познавателни процеси. Следвайки тази логика, възпроизвеждането на животинското
поведение, на което са станали свидетели децата в своята ранна възраст, е
съвсем естествен резултат. За тях то е станало норма, без да осъзнават, че
произхождат от друг род – човешкия. Нещо повече – в случая на Петер и Виктор
според специалистите е липсвало каквото и да е отношение към сексуалността и
принадлежността им към един от двата пола. Извън средата на себеподобни феранлите
хора не са имали възможност да направят разграничение между женските и мъжките
индивиди. Това веднага отпраща към тематиката за определянето на половете и сексуалността
– освен биологично, то в голяма степен зависи от възпитанието и културата на
даденото общество.
|
 |
Снимка: https://commons.wikimedia.org/wiki
|
Въпреки
неяснотите в началото на някои случаи и противоречията около тях, те доказват
едно – оптималното развитие на един индивид започва от най-ранна детска възраст
и зависи от отношението към него и обкръжението му, а липсата
на нормални грижи нанася пагубни поражения. Комплексът от външни обстоятелства
като сигурност, среда, движение, храна дефинират до колко човек ще може да
развие своя потенциал, за да води по-нататъшен пълноценен живот. Затова и
родителството е една от най-отговорните задачи, отнасяща се не само до правото
на възпроизводство, което притежаваме като човеци, но и до разумното третиране
и възпитаване на такива – именно това различава нашия вид от животинския.
 |
Снимка: pixabay.com
|
0 коментара:
Публикуване на коментар