Café Society между дилемите на любовта и джаза

След като откри тазгодишния фестивал в Кан и стана третия проект на Уди Алън с тази чест, почитателите на 80-годишната легенда зачакахме най-новата й лента да дойде у нас през есента. Със запазено оригинално заглавие “Café Society” филмът пренася зад блясъка на Холивуд от 30-те години. Роден през това десетилетие и по-късно опознал индустрията отвътре, не може да не усетим отношението, с която Алън ни развежда като гид.

Първа спирка е парти в къщата на влиятелния филмов агент Фил Стърн, който води небрежни разговори с важните си гости, споменавайки доволно имена на екранни икони от онова време, които са нормална част от ежедневието му. Той обаче е загрижен повече за отношенията си с тях, отколкото тези с роднините си в Ню Йорк – сестра си, която едвам разпознава по телефона, и нейното семейство.  Двамата живеят в тотално различни среди, но  към противоположностите впоследствие е подходено с хумор и ирония. По средата между тези светове се озовава племенникът на Фил, Боби, който се отказва от безинтересния бизнес на баща си и пристига в Лос Анджелис, надявайки се да намери своя късмет с малко помощ от вуйчо си. Попаднал в нова обстановка, на младежа предстоят събития, които го окриляват, но и тласкат обратно към Бруклин.

Джеси Айзенбърг в ролята на добродушния Боби Дорфман пресъздава симпатична наивност и умерена невротичност, проекция на създателя на персонажа, каквато често присъства във филмите на Алън. С развитието на героя налице е увереност и лека тъга, дошла с узряването, като променена след годините на познанство в Ел Ей е и Вони, изиграна от Кристен Стюарт. Въпреки непривичните за нея облекла и аксесоари, които досега не е носила за роля, тук актрисага по-категорично отвсякога излиза извън клишето за комфортната зона и минавайки с лекота през различни настроения, пресъздава жизнерадостна млада дама, изправена пред дилеми. Въпреки възможността за осъждане и клиширане на героинята, тя е третирана с разбиране и успешно представя една от основните идеи – еволюирането на човешките гледни точки и поведение през различни житейски етапи. 

Динамиката между Айзенбърг и Стюарт, оттренирана в две предишни съвместни ленти, действа успешно и тук. По-слаба е тя между актьора и другата му партньорка – Блейк Лайвли, но в общите сцени актрисата отвлича вниманието с ослепителна външност и голяма доза кокетство. Друго изпълнение, което приковава погледи и внася единствената груба сила, е това на Кори Стол в ролята на гангстер, който по-скоро забавлява, отколкото всява страх, с намигване към този тип персонажи от златната ера на Холивуд. Стив Карел обикновено разсмива, но тук не се изискват сложни усилия централният му персонаж да репрезентира кризата на средната възраст, с която той се справя успешно, макар и без възможност да се развихри.

Лентата предоставя поглед зад митологизираните и романтизирани животи на Холивудските обитатели и техните събратя на източния бряг от т.нар. café society – редовни посетители на отбрани ресторанти и клубове, утвърдени благодарение имената на клиентите си. Героите от другата класа в лицето на членовете на обикновеното нюйорско семейство дават възможност за вплитане на характерните за Уди Алън мотиви като заиграването с еврейска и философска тематика. Друг познат елемент е обичта към Голямата ябълка – подобно на „Манхатън“  тук също присъства визуално обяснение в любов към Ню Йорк на фона на Сентръл Парк, но вместо в монохром, екранът е в приглушени топли цветове и шампанско в ръцете на героите. За своя първи дигитално заснет филм Алън работи с всепризнатия кинематограф Виторио Стораро, който тук създава истинска магия на екрана с опияняващи тонове и игри със светлината. 

В смисловото си съдържание ‘Café Society’ е история за алтернативите, между които се лутаме, и решенията, в които независимо дали човек участва, или не, не намира гаранция за правота и щастие. Така на място на последните се настанява копнежът по неизживяното, съжалението за вече извършеното и съмненията в настоящето – всички аспекти на времето сякаш са обхванати от философията на твореца зад камера, за когото животът е изпълнен със страдание и самота. Представеното на екрана не е в трагични краски, а леко и забавно, каквото е и пресъздаденото странно чувство да водиш битие, написано от „автор на садистични комедии“.

 

След последната си сцена “Café Society” ни оставя приятно замаяни от потапянето в горчиво-сладкото настроение на далечната ера, макар и не съвсем заситени.  Десертът, обилно полят с джаз и съставен от пластове визуална изящност, задоволява апетита, но не ни въздига на нови нива, които да прибавят повече вълнение. Насладата обаче си е наслада.