Всеки ден на излизане от подлеза
виждам издълбано,
с черта по средата,
едно и също име – твоето.
Как ми се ще да можех и аз с ръката
да зачеркна него, отляво написано,
в едно сърце – моето.
Но зачеркнато не значи изтрито, зная.
Ако все премахвахме по нещо от нас,
какво щеше да остане от сърцата ни накрая?
Ако душата постепенно се заличи,
какви хора бихме били
без никакви спомени, рани и мечти?
Само се моля за една черта
достатъчно голяма,
да ми напомня, че миналото
повторение няма.
Деница Димитрова
0 коментара:
Публикуване на коментар