Да броиш звезди под закрито небе

OneRepublic е едно от най-хубавите неща, които могат да се случат на съвременната музикална сцена. А концертът им в София през юни е сред най-добрите събития, за които не сме се и надявали.

Когато в края на ноември миналата година разбрах за предстоящия им концерт в столицата, буквално не можех да си намеря място. Най-после у нас да гостува група, която е сред любимите ми от моето съвремие и вече пише името си със златни букви в историята. От 2007 г. насам OneRepublic демонстрират своите качества и продължават да растат, разнообразявайки звученето си и печелейки още фенове. Доказва го успехът на третия им албум с пет мултиплатинени сингъла. Едноименното им Native турне обхваща няколко континента, датите му продължават втора година, а да станат част от него имат честта и немалко източноевропейски градове.

И така след уреждане на престоя ми в София (благодарности на всички замесени!) и половингодишно очакване, дойде дългоочакваният 2 юни. След обявеното за 18:30 ч. отваряне на зала Арена Армеец, тримата австрийци от The Makemakes стартират подгряването в 20 ч. Преди това бях чувала една тяхна песен, но след изпълнението им тази вечер броят със сигурност ще се увеличи, мисля си аз, докато слушам как вокалът им се раздава сякаш е на собствен концерт. След половинчасовия supporting act публиката притихва в очакване на момчетата от OneRepublic. Междувременно залата се пълни с още хора, в която противно на очакванията да преобладават 15-годишни тийнейджъри, възрастта спокойно достига до 55. Близо до сцената някой държи българското знаме, а хората вече са вдигнали фотоапаратите си. Аз нямам намерение да гледам концерта през електронен дисплей, макар че ако имаше друг начин да увековеча видяното без да пропусна истинското удоволствие, щях да го направя. Сцената е закрита от бяло платно, зад което тече подготовка, а след края на всяка песен от музикалния фон затаявам дъх в очакване да е последна. Това не става преди 21 ч., когато върху платната заиграват кръглите светлини от прожектори и се очертават силуетите на момчетата, които откриват с Light It Up. Зазвучава и гласът на Раян Тедър, а аз вече нямам търпение „завесите” да паднат, за да видя него и останалите от плът и кръв. Още малко и пред очите ми се разкрива сцената, по която играят множеството светлини, някои от които премигащи по стълбичките, на които са покачени част от музикантите, или отразявани от инструментите им, както и видеоекран, чиято форма прилича на мотив от шевица. Фокусирам се върху фронтмена – на двадесетина метра от мен стои човекът с един от любимите ми гласове, който не е създал нито една песен, която да не харесвам (не само изпълняваните от OneRepublic, но и писаните за Бионсе, Адел, Ели Гулдинг и др.). Той дори скъсява разстоянията, спирайки се в краищата на сцената, по-близо до секторите с места. Следват без пауза Secrets и All The Right Moves, случващото се е сякаш твърде хубаво, за да е истина, а след тях идва време Раян да се обърне към публиката. Първите му думи са „Добър вечер!” и то на чист български (звучи толкова добре, че си мисля „Това той ли го каза наистина ?!”). Аплодисментите се усилват, а вокалистът отбелязва, че за първи път идват в България и след разходката си в София ни поздравяват за това, че градът изглежда “absolutely beautiful”. Казва също, че ще се върнат с нов албум и решението е взето след третата песен на родна сцена, така че „нека да направим останалите 90 минути невероятни”... И няма как да не са такива, когато пред хилядите хора, обединени от обичта си към едно и също, се изпълнява музиката, която усещаш със сърцето си и влиза в диалог с душата ти, за да напряви нюансите й по-цветни и живи. Ето защо най-важната част от случващото се е трудно да се предаде с думи. Така се чувствам винаги, когато слушам албума Native – той ме кара да мечтая, танцувам, плача, да искам да живея...Който го е изслушвал, знае, че в него няма слаба песен (а който не е, веднага да го направи!). По-големият му комерсиален успех в сравнение с предните два диска в никакъв случай не означава компромис с качеството, а точно обратното. Формулата да съчетаеш грабващо звучене със стилистично многообразие и текстове със смисъл и послание се оказва печеливша и осигурява на OneRepublic по-голяма популярност отвсякога. Напълно заслужена, както доказват и изпълненията им на живо.

Мистър Тедър не пести енергия докато свири и пее, оставяйки на нивото на така високите тонове, които взима. Той рядко се спира на едно място, освен ако не изпълнява някоя по-лирична песен – поспира се при останалите членове на групата, покачва се на тонколоните, обхожда не само основната сцена, но и пръдължението й – „подиумът”, който позволява да се разходи сред част от публиката. По време на Something I Need снима с видеокамера, като видяното през нея се излъчва на видеоекрана, където в близък план успяват да се зърнат някои късметлии от публиката. Максимално близо до нея на пиано Раян прави соло изпълнение на Apologize, което преминава неусетно в Stay With Me, която прозвучава толкова негова, че ми трябват няколко секунди да се сетя чия всъщност беше (извинявай, Сам Смит). 

На втората сцена излизат и Зак Филкинс, Еди Фишър, Брент Кътцъл, Дрю Браун  за няколко изпълнения, първото от които е Budapest на George Ezra – още една приятна изненада. Впрочем бях оставила за изненада целия сетлист, въздържайки се да проверявам кои песни ще бъдат изпълнени. За разлика от зрелищната начална част, атмосферата в средата на концерта е задушевна и непретенциозна. Сякаш въпреки необходимостта от шоу, бандата иска да каже, че за да усещаш музиката, са достатъчни само слух и сърце. Песните прозвучават по-различно от студийните версии, и имаш чувството, че си пренесен на уютна акустична сесия. Текстът на Good Life никога не е звучал по-достоверно, а на видеостената светват кадри от българската столица и нашето знаме.

След нереалното Spanish Guitar Medley соло на Зак Филкинс идват отново поднесени с ефекти, стил и хъс хитове като Counting Stars и Feel Again. Единственият минус на тези моменти на еуфория е, че заради нея не си ги спомняш ясно. Няма как обаче да забравиш казаното на български „Благодаря!” от Раян или как нарече “толкова впечатляващ” факта, че България е най-старата държава в Европа, която не е променяла своето името от създаването си. За изпълнението на I Lived Раян избира момиче от публиката, което да се качи на сцената и с таблета му да осъществи livestream-а за феновете в интернет. След края на песента групата отива зад сцената, но публиката продължаваме да пеем онзи мотив от нея с тананикането. Той не престава да се носи, докато сцената не засвети отново (и ако знаех списъка с изпълненията предварително, щях да зная, че следват песните, определени за бис, вместо да се чудя защо не сме ги викнали на такъв). Няма как това да е краят, защото още не съм чула Love Runs Out. След динамичния хит, при който почти няма седящи хора, Раян запява „I see trees of green, red roses too...” , а стигайки до “And I think to myself, what a wonderful world”, няма как да не си мислиш в този момент същото.  Фронтменът обявява, че остава още една песен за вечерта и напомня, че както и за много други неща, е добре да останеш или направиш нещо вместо да се чудиш какво какво би било в противен случай. Финалът се слага с If I Lose Myself – цялата зала е на крака, които подскачат, докато дъжд от конфети се изсипва над нас. Изгубвам се за последно тази вечер и въпреки че се изкушавам да направя снимка, избирам да поспра и да се взирам, за да запазя такава в ума си. Тогава мога да кажа “I swear I lived”.