„Големите малки лъжи“, в които (не)волно живеем

Всички знаем, че когато на едно място са събрани много жени, ситуацията няма как да остане наред за дълго. В случая на сериала „Големите малки лъжи“ (‘Big Little Lies’) това правило изглежда, че важи с обратен знак. Не за героините, разбира се, а що се отнася до крайния резултат, в който са замесени неслучайни дами като Рийз Уидърспуун, Никол Кидман, Лора Дърн и колежките им от новото поколение Шейлийн Уудли и Зоуи Кравитц.  

Продукцията на HBO е базирана на едноименния бестселър, написан от австралийката Лиан Мориарти, а историята оживява под режисурата на Жан-Марк Вале. С канадеца относно проекта се свързва Рийз Уидърспуун, с която двамата работят преди това по „Моето приключение в дивото“, донесъл на актрисата номинация за „Оскар“ през 2015 г. Тя заедно с Никол Кидман е и продуцент на сериала, като за свой основен стимул Уидърспуун посочва липсата на достатъчно филмови истории, които да покажат живота на съвременните жени в неговата сложност и разнообразие.
 

Минисериалът действително се фокусира върху няколко ярки героини, но това не бива да е причина за пращането му в категория „само за жени“. Гледането от страна на противоположния пол няма да доведе до недоволства, свързани с изобразяването на мъжките персонажи, както „Момичето от влака“ например. Тук героите притежават по-разнообразни характеристики и функции. Сравненията с „Отчаяни съпруги“ са логични предвид сюжета, но тук е подходено с повече реализъм и драма, а хуморът присъства индиректно. Той е не толкова в ситуациите, а се прокрадва в диалога и е също резултат от начина, по който актрисите третират образите си.

Това се забелязва най-вече при Маделайн МакКензи, която позволява на Рийз Уидърспуун в ролята достатъчно изразителност, за да я направи допълнително най-забавната и фино безпардонна героиня. Тя е стилна, приказлива, енергична, но тъкмо когато почти сме й поставили етикет заради прекалената й грижовност и намеса в живота на останалите, разбираме, че по този начин се опитва да компенсира собствена липса. Още първияг епизод ни дава възможност да надникнем зад уверената й персона, където присъстват опасения и тъга, характерни за всяка майка, чиито деца растат. Отвиването на пластовете важи и за останалите героини.

Селест, изиграна от Никол Кидман, впечатлява отстрани не само с красота и изящество, но и със също толкова прелестно семейство – близнаци и по-млад от нея съпруг в тялото на Александър Скарсгард. Първичността в отношенията им едновременно крепи тяхната връзка, но и я заплашва. Подобни проблеми не изпитва младата самотна майка Джейн (Шейлийн Уудли), която е отскоро в града, но изглежда, че има и по-мрачна причина за преместването си освен първата учебна година на нейния син Зиги. Когато детето е набедено, че посяга на своя съученичка, амбициозната майка на момичето (Лора Дърн) застава в основата на породилия се конфликт. Налице е съперничество на различни нива – работещи майки и домакини, бивши и настоящи съпруги, по-млади и по-зрели дами. Ефектът за зрителя обаче не се крие в удоволствието от гледане на женска война, а в затруднението за заемане на нечия позиция, тъй като, погледнато отблизо, всяка от тях е правилна.

Историята започва с пристигането на полиция във вечерта на благотворително празненство, организирано от частното училище в Монтерей. Извършено е убийство, но освен че тепърва се разследва кой е виновникът, жертвата също остава скрита за зрителя. Оттук нататък историята се фокусира върху случилото се преди събитието, а кратките моменти на настоящето представляват откъси от разпити на познати на петте главни героини. От мненията, които са повече спекулации и клюки, отколкото показания, разбираме за лицемерието в местната общност – не само в отношенията между неговите членове, но и в техния фалшив имидж. 

Местожителството на героите е очевиден контрапункт на случващото се около тях. Градчето Монтерей в Северна Калифорния е разположено на тихоокеанския бряг и се доближава до представата за райско място. Като алтернатива на близкия Сан Франциско в него човек би могъл да живее и отгледа децата си в спокойствие. Оказва се обаче, че героите не само не могат да оставят тревогите пред входните си врати, а проблемите ескалират след отварянето им. Природата дава възможност още за метафори и използване на тъжно красивия режисьорски почерк, срещан последно в „Разрушение“. Той си проличава още от шапката на сериала и други сцени и монтажи, към които е подходено с поетичност. За това допринася и добре подбраната музика – от Пи Джей Харви през Чарлз Брадли до Лиън Бриджис.

Въпреки нотките на социална сатира, „Големите малки лъжи“ подхожда най-вече с разбиране към своите герои. Завесата на техния живот се повдига бавно и вълнуващо, за което помагат и силните актьорски изпълнения, увеличаващи въздействието на правдоподобния сценарий. От видяното до момента изглежда, че общо седемте епизода дават възможност да надникнем в живота на онези жени и семейства, които познаваме или разминаваме на улицата, мислейки си, че животът им е също толкова добър, колкото те изглеждат. В този смисъл „Големите малки лъжи“ си играе със стереотипи, опровергавайки ги чрез задълбаване в техните привидни носители. Така сериалът се опитва да ни постави в обувките на един друг и носи важно послание в модерното общество, където става по-лесно както да внушим, така и да възприемем нещата на повърхността. Кърт Вонегът е казал: „Оценявай малките неща в живота, защото един ден ще погледнеш назад и осъзнаеш, че те са били големите неща“. За съжаление, същото важи и за лъжите.