Да, знам, че май почти се изниза, но пък той започна толкова добре, затова изобщо не съжалявам, че се забавих със списъка за април. Но преди съвсем да е станало време за следващия, ето го и последния с нещата, които ме развълнуваха през изминалия месец.
Сериалът
Преди финалния сезон на „Игра на тронове“
наваксването ми със сериите беше „сега или никога“. Още в гимназията му бях дала шанс, но първият епизод не ме заинтригува толкова,
колкото ме уверяваха около мен. След това продължих няколко години
по-късно, а през 2017 г. отново спрях, стигнала този път докъм еп. 3 на 3
сезон. Тогава някой трябваше да ми каже да изчакам още няколко епизода, за да
очаквам с нетърпение какво ще се случи по-нататък – и така до тази година,
когато наистина се запалих. Честно казано не вярвах, че ще успея да изгледам
почти пет сезона за малко повече от месец – тук трябва да благодаря на приятеля си,
който на няколко пъти свърши и моята част от домакинските задължения. Струваше
си, shekh ma shieraki anni*.
Новото любимо място
Един от ресторантите във Варна, които от
известно време искам да посетя, е „Къщата на Ви“. Радвам се, че той все пак
беше отворен ден преди Великден, но малко бях озадачена, когато ми казаха, че
не приемат резервации за брънч по-рано от 11:00 ч. (тогава е началният час за хапване), а работното време на ресторанта започва в 9:00 ч.
Встрани от нетърпеливия ми стомах и липсата на
нещо шоколадово в брънч менюто, храната е много вкусна и старателно приготвена,
а самият ресторант е обзаведен така, че да носи усещане за домашен уют,
изисканост и ретро дух. Сред нещата, които тогава опитахме, беше омлет,
палачинка, бухтички и салата, а към някои от храните се
полагаше и пастис, който тогава опитах за първи път. Оказва се, че това е френски
аперитив с анасонов вкус, разреждан с вода и лед, който става популярен през
20-те години на XX век.
Не съм опитвала предложенията от стандартното меню,
но звучат също толкова добре, и със сигурност „Къщата на Ви“ е място, което бих
посещавала често. А в сравнение с ресторантите с цени малко над средните в
София е приятно общата сметка за 4 порции и 2 кафета да прави под 40 лв.
Представленията
През април гледах две, които отдавна са ми в
списъка. Успях да хвана 100-ното и, за съжаление, последно представление на
„Парижката Света Богородица“ на Лилия Абаджиева в Театър „София“. Освен красиво
и въздействащо, беше и особено емоционално заради раздялата със сцената. Не
успях да разбера каква точно е причината за свалянето му от афиша, но
споменаха, че ще запазят декорите при ремонта на театъра.
А 12 дни
по-късно всички разбрахме какво се случи с Нотр-Дам...
Помня, че премиерата на „Гарванът“ на Бина
Харалампиева в Театър „199“ също беше около същото време като тази на
„Парижката Света Богородица“. Подплашена да не обявят скоро последно
представление и за това представление, побързах да си взема билет и този път
дори не съм се бавила да си намирам компания. Теодора Духовникова и Калин
Врачански бяха прекрасни като брат и сестра, които не могат да съществуват заедно, но и не могат един без друг, и озаряваха цялата история въпреки преобладаващия
мрак и тягост в нея.
Във Варна се върнха в деня на новата премиера в
Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ – Варна.
„Монтажът на моя филм“ е по романа на Матю Куик, екранизиран с „Наръчник
на оптимиста“. Филмът ми е сред любимите от това десетилетие, след него бях
изчела и книгата, така че нямаше как да пропусна и представлението, от което
останахме очаровани. По този повод е и следното ми ревю за „Под Моста“.
Книгите
През май бяха две:
„Шахматна
новела“ на Стефан Цвайг може да се изчете на един път и оставя без дъх. Въпреки
заглавието на книгата, играта всъщност е само инструмент, чрез който е
разгледана човешката психика, израстване и среда.
От няколко години си бях взела най-актуалната биография
на Уди Алън, излязла на български, но я прочетох чак сега. Може би защото той започва
вече да ми липсва след като миналата година новия му филм не получи разпространение.
За щастие, миналата седмица стана ясно, че „Един дъждовен ден в Ню Йорк“ ще
бъде пуснат поне в Европа, където хората не са толкова заслепени от #MeToo.
Биографията, написана от Дейвид Еваниър, разсейва всакакви
съмнения за сексуален тормоз на Уди върху осиновената Дилън с посочването на
резултати от изследвания, мнения на психолози и показания за психическата
неуравновесеност на актрисата, която е напълно способна да накара детето си да
повярва в нещо, което не се е случило. Темата е прекалено дълга, но който
прочете малко повече по нея, ще разбере, че Уди Алън не заслужава нищо от това,
което се сипе върху главата му от няколко години насам.
Без да възхвалява излишно,
биографията „Уди“ разказва за неговите провали и успехи, образът на неудачник,
който всъщност не съвпада много с личността му извън екрана, и го представя като
последователен, трудолюбив и гениален артист, който обаче никога не е доволен
докрай от себе си и все още смята, че не е създал шедьовъра на своя живот.
Определено бих препрочитала части от нея отново (и дори се вижда, че съм
си отбелязвала някои по-важни страници).
Рожденият ден
Не моят, а на Wondermess.
Колкото и към
края на месеца да си повтарях да не забравя тази дата, заради вълненията около
Великден тази година забравих, че на 27-ми април блогът става на 4 години.
Напоследък съм ужасна блогиня (не звучи ли по-добре от „блогърка“?) и
дори не обещавам, че това ще се промени – не че не го обичам,
просто си обещах, че няма да превръщам поне едно нещо, свързано с писане, в задължение
– иначе ще загубя удоволствието от всички тях, които имам 4 години по-късно.
*мое слънце и звезди - на езика на дотраките
0 коментара:
Публикуване на коментар