Казват, че щастието обича тишината, и може би това
е причината през май и юни почти да не съм докосвала блога. И най-вече липсата на
време покрай сбъдването и планирането на други любими неща.
И понеже май месец беше наистина специален, няма
как юни да се изниже без да съм отбелязала това!
Интервюто
С Теодора Духовникова за Edna! Да, и това се случи.
Покрай „Дяволското гърло“ успях да се срещна с
любимата си българска актриса, която заобичах още от „Дървото на живота“ (ако не сте гледали сериала –
бързо към Google!) и „Събирач
на трупове“. Надявах се тя да не предпочете писмена размяна на въпроси и
отговори или разговор по телефона, и за мое щастие направо се уговорихме за
среща пред Народния театър.
За всеки, който ме познава лично, е излишно да
казвам колко нервна бях дни преди това – не съм правила много интервюта на
живо, а когато е с човек, който предизвиква възхищение и респект у теб,
най-вече се притеснявах колко неадекватна и неловка ще съм. Но нали съм
мазохист, реших все пак да си го причиня, защото не знам кога отново ще ми се
отвори възможност...Та малко преди 16 ч. на 2 май зачаках пред служебния вход
на театъра. Теодора беше точна, запознахме се и след няколко първи неокопитени мои
моменти (защо не казах аз първа „Много ми
е приятно“?!) ѝ подарих букета, който носех за нея, а това я зарадва повече, отколкото очаквах. Отидохме в гримьорната ѝ и съвсем естествено започнахме
разговора. Всъщност тя ме предразположи, а не както би трябвало аз –
нея. Но е толкова хубаво чувството, когато по време на разговора усещаш, че интервюто се
получава, макар и до голяма степен заради човека отсреща. А какъв е крайният резултат, може
да прочетете тук долу.
Спомням си, че бях гледала Теодора
Духовникова само в „Прогноза“, когато през 2012 г. четох нейно интервю в сп. „Биограф“
и останах страшно впечатлена. По време на срещата си с нея не правих никакви снимки,
дори не се снимахме двете (защото...освен
че най-вероятно няма да се харесам, предпочитам споменът, който ми остава, да не е нескопосано селфи). Помнех обаче, че в този брой на „Биограф“, който подарих на майка си, имаше снимки
точно от гримьорната. Когато отворих и ги видях отново, осъзнах как и аз съм
била там, няколко години след като съм си го пожелала...
Концертът
Гостуването на Лени Кравиц в София на 4 май беше
друго събитие, за което си мечтая откакто преди няколко години преоткрих
музиката му.
Билетите ни бяха в най-близкия до сцената сектор,
но оптимизмът, че ще успеем да сме на една ръка разстояние от Лени, ако
пристигнем в 19 ч. пред Арена Армеец, не се оправда (после разбрахме, че за да
се наредим до огражданията е трябвало да сме пред залата в 16:30...).
Преживях няколкото метра разлика, но преди да е започнал самият концерт
настроението ми рязко спадна. Новият фотоапарат отказваше да прави снимки и
отново беше неспасяем след като веднъж вече го бях носила обратно в магазина…приятелят
ми ме убеждаваше, естествено, че и без снимки няма как да забравя вечерта, но
човек, който не може да не си отнесе физически спомен от такова преживяване,
няма как да възприеме това. За съжаление, телефонът ми има по-добра предна
камера (по ирония за човек, който си
прави 3 селфита на година), но успях
да намеря някакви настройки, за да се получат що-годе прилични снимки.
Не знам защо всъщност заразказвах перипетиите от
вечерта толкова подробно… имаше happy end
(нищо,
че след като сме си тръгнали, е имало още една песен), но не краят има значение, а
самото преживяване, което беше страхотно. След
като Лени излезе на сцената, забравяш за всякакво друго суетене. На живо
звучеше точно както и в записите си и е много вдъхновяващо да гледаш как
55-годишен човек все още се раздава в любовта си към музиката и живота. Изобщо
Лени е съвременното хипи, от което светът има нужда.
Само 4 от общо 21 песни от сетлиста всъщност бяха
от албума му “Raise Vibration” от 2018
г., на който е посветено едноименното му турне в момента. Макар че имаше
всякакви хора и положението изглеждаше сякаш повечето от тях идват, защото знаят 2-3
песни, публиката беше доста
адекватна по време на самия концерт. И това е достатъчно, за да усетиш любовта
в залата, която идва от сцената и обратно, и да те накара са усетиш, че заради
такива моменти си струва да живееш.
Малките радости
Друго, с което ще запомня месец май, е финалът на „Игра на тронове“, от
който аз лично не останах толкова разочарована. Може би защото изгледах по-голямата
част от сезоните за месец – ако аз бях живяла години с историята, и аз щях да
искам по-удовлетворяващ край.
50-тото представление на „Колекционерката“ в
Театър 199 беше добър повод да гледам постановката – нежна, мъдра и забавна. „Когато
гръм удари, как ехото заглъхва“ в Народен театър „Иван
Вазов“ беше помитаща – повече за нея съм разказала в
текст за „Под Моста“.
Във Варна си бях набелязала да посетя ново (поне за мен) кафене, което открих в...(изненада!) Instagram.
„Ей
тука“ си е доста, както се казва, instagrammable, и интересно с това, че предлага
най-вече разнообразие от зърнени закуски. С тях приготвят разнообразни зърнени
коктейли, където смесват още сладолед, плодове, мляко, желирани бонбони и други
гъдели за небцето. Смутитата също поднасят в брандирани шишенца със свежото
лого на „Ей тука“. А ако не ви е до нещо здравословно, може да опитате и
гофрети като тази, която аз и най-добрата ми приятелка тогава си поръчахме.
В последния ден от месеца получих и това красиво
творение на Written by Ellie, което дори не съм се опитвала да спечеля. Описанието от поста долу казва
достатъчно – най-хубавите подаръци са тези, които не очакваш.
Само не знам защо пазиш в тайна с кого си била за гофрети :D
ОтговорИзтриванеЛюбовниците не се споменават :D Шегуфка, допълнено е вече. <3
Изтриване