Когато сядам да пиша този пореден месечен текст за блога, изобщо не ми е до
него – чака ме друг материал, който отлагам с надеждата да се подготвя по-добре.
Решавам да започна с по-лесния и докато се замислям защо изобщо правя това,
щом гледам на него като на задължение, с напредването на думите идва и
удоволствието. Забравила съм, че не само на работа първо е нужно да се
напрегнеш, за да го изпиташ впоследствие.
За щастие, септември май не ми е напомнял това – или дори да е, накрая в спомените ми е
останала само хубавата част.
Мястото
Като котколюбец, който (все още) се радва само на чуждите животни, си мечтаех за котешки кафенета, каквито има по света, а наскоро моя приятелка ме зарадва,
че в София неотдавна са открили подобно място! Правилната дума наистина е
„подобно“, защото Коткотека не е точно котешко кафене, с чиято концепция лесно го
свързваме. Това всъщност е споделено с котки пространство, където можеш да
работиш дистанционно, учиш или просто да си почиваш.
В Коткотека има няколко помещения и котки, за всяка от които се грижат на
място с храна и други необходими консумативи. За тях отива и заплатеният вход –
8 лв. за първия час, прекаран там, а всеки допълнителен след него се заплаща по
2 лв. Има и пропуск от 20 лв. за цял ден, както и други варианти, които може да
видите във Facebook страницата на Коткотека. Вътре може да си купите картички и други продукти с котки (сред които и нещата на Котарака Румен), за да подпомогнете мястото.
Щом влезете в Коткотека, ще трябва да смените обувките си с калцуни или чехли, а
както при нас, домакинът вероятно ще ви разведе и запознае поотделно с всяка
котка. Ние уцелихме следобедно време, когато почти всички котки спяха, но дори и
самото им присъствие стига, за да почувстваш добре.
Събитието
Септември ни зарадва с още
едно хубаво събитие, за което получихме покана в редакцията. По случай
премиерата на „Имението Даунтън“, в резиденцията на британския посланик Ема
Хопкинс беше организирана вечер, посветена на филма, който проследява
аристократичното британско семейство от едноименния сериал. Мислехме си, че повечето
гости няма да са спазили изрично дрескодa Roaring 20s – е, може би бяха по-малко от половината, но фактът, че
изглеждаха като излезли от „Великия Гетсби“, ни накара да се замислим, че може би е трябвало да се постараем повече.
Встрани от това, вечерта беше чудесна заради самата резиденция, нейната градина и атмосферата, която те пренася в 20-те години на XX век, каквато беше и целта. Дори съжалих, че не съм следила „Имението Даунтън“, за да мога да оценя обстановката още повече. Оказва се даже, че това е най-успешнят британски сериал в историята...Но ако се окаже истина подготовката на следващ филм, се надявам дотогава да съм наваксала (разбира се, след „Короната“, “Stranger Things”, „Истински детектив“...и каквото друго излезе междувременно...).
Почивката
След като тази година за
първа пролет бяхме „семейно“ във Велико Търново (без нарочно да сме планирали съвпадението), много исках да отидем на още някое място в България
преди времето да се е развалило. За последния уикенд на септември се спряхме на Панагюрище, защото и двамата не
бяхме ходили там досега, а си струва заради историческото значение на града.
За съжаление, не успяхме да
видим оригинала на Панагюрското златно съкровище – оказа се, че се съхранява в
Националния исторически музей в София (иронията!), и няколко
други туристически обекта, които бяха затворени, но дори само спокойствието на мястото,
където се настанихме, щеше да ни бъде достатъчно.
В Джуджевата къща бяхме посрещнати топло, а самият хотелски комплекс представлява няколко постройки във възрожденски стил и много приятна градина, където може да хапваш, ако времето е приятно, а онези дни се радвахме на чудесно слънце.
В Джуджевата къща бяхме посрещнати топло, а самият хотелски комплекс представлява няколко постройки във възрожденски стил и много приятна градина, където може да хапваш, ако времето е приятно, а онези дни се радвахме на чудесно слънце.
След като посетихме
Историческия музей, Дудекова къща и Мемориален комплекс „Априлци“, откъдето се
открива гледка към града, ни остана време да отидем в местното стрелбище. Там
за първи път стрелях с оръжие (Walter PPK, пистолета на Джеймс Бонд) а от 20 пъти уцелих по мишената само 2... но ме
убеждаваха, че не били никак зле. Заради хвърчащите наоколо гилзи ме хвана
параноята, че нещо ще рикошира в мен, и по-точно в очилата ми, затова и
примигвах всеки път след натискане на спусъка, а това никак не помага – нито за
очилата, нито за улучването на мишената. Пушката, която гърмеше от „съседа“,
допълнително ми ускори пулса, но тръпката все пак беше приятна и тъкмо заради адреналина бих си го причинила
отново.
Музиката
Спрях да отлагам взимането на
нов касетофон – в крайна сметка, от него исках единствено да ми пуска многото
дискове, понеже не се отказвам от навика да си купувам, когато нещо важно за мен излезе. Та след няколко дилеми накрая избрах един толкова минималистичен
модел, че дори няма жак за слушалки...
Причината да форсирам покупката
бяха два албума, които излязоха в края на август и не можех да пропусна - “Lover” на Тейлър Суифт и “Norman
F*cking Rockwell” на Лана Дел Рей. Доволна
съм и от двата – Тей Тей си е в топ форма, дори в някои по-лигави парчета,
които са ми guilty pleasure, но просто
обичам как успява да изрази цялото си житейско пътуване в музика и да го изведе
като урок за себе си и всички останали. А Лана си остава Лана – при нея поне
знаеш какво да очакваш и ако я харесваш, няма как да останеш разочарован.
0 коментара:
Публикуване на коментар