Левски в сложни взаимоотношения със седмото изкуство

Реализирането на филм за Левски е само по себе си събитие, още повече, когато в историята на българското кино фигурират малко предшественици, третиращи образа на Апостола. През далечната 1933 г. излиза „Бунтът на робите” – първият български говорящ и музикален филм е и първата лента, посветена на Васил Левски. Режисьор и изпълнител на главната роля е уважаваният пионер на българското кино Васил Гендов (автор и на първия български игрален филм „Българан е галант”). Съществуващата тогава Цензурна комисия позволява намеса на Турската легация, която изрязва няколко части от лентата, а след кратък живот на екран бива свалена отново поради турска намеса. „Демонът на империята”  е заглавието на 10-сериен филм от 1971 г., където е екранизиран образът на Джингиби (в ролята –  Илия Добрев). Сценарий, озаглавен "Аз съм Левски" (1974), е написан от Радой Ралин и публикуван, но не бива заснет поради липса на средства. Стигаме и до появата на дългоочаквания „Дякон Левски” на Максим Генчев през 2015-а. След две години работа, спирана поради проблеми с финансирането, премиерата бе насрочена за навечерието на 142-та годишнина от обесването на Апостола.

Веднага след  появата на филма се изсипаха критики и коментари, кои от кои по-жлъчни и заклеймяващи. Забавното в случая е, че те идват не само от хора, действително запознати с него, но и от такива, които заявяват, че няма да го удостоят с внимание, но въпреки това „компетентно” пригласят на въстаналото мнозинство. Преди да присъствам на прожекция на „Дякон Левски” се натъкнах на какви ли не изказвания, които ако не настроят човек отрицателно, то поне ще го накарат да понамали очакванията си. Именно в тях според мен се крие проблемът на недоволния зрител. Тъй като някой беше казал, че първо трябва да си очарован, за да се разочароваш впоследствие, и тук са налице предпоставки като обещаващ трейлър и най-вече – идеализираният в представите на българина Апостол на свободата. Народ, в чието съзнание Левски граничи повече с представата за божественото, отколкото човешкото, едва ли ще приеме различно мнение, както и в случая с режисьорския поглед към образите и събитията около Дякона. След подобен пример за липса на толерантност не е зле да си припомним, че : 1. Всеки индивид е свободен да прави собствени интерпретации; 2. Един художествен продукт много рядко може да е изцяло исторически достоворен (а и не това е целта), имайки предвид изразните средства, с които си служи изкуството за постигане на желан ефект; 3. Митологизирана и носеща ореол личност като Левски трудно може да намери материализирана проекция, която да удовлетвори идеалистите. Все пак Васил Иванов Кунчев е бил от плът и кръв, оттам и със всички естествени позитиви и негативи на човешката природа. Друг въпрос е дали можем да приемем този факт, или искаме ли изобщо.

Осъзнали тези няколко неща, можем по-обективно да погледнем на филма „Дякон Левски”. Признавам, че останах със смесени чувства към лентата, но не може да не се признае, че тя притежава немалко качества. Едно от тях е заснемането с дрон камера, което създава усещане за всеобхватна красота и величие на българската природа. Не липсват и някои забележителни кинематофични решения, например в сцената със суетенето около изваждането на камъче от обувката на учителката Ана, натоварена с куп книги, една от които пада и бива подхвърлена обратно, или целувката в сипещия се навън сняг. Правят впечатление и ярките снопове светлина, които струят от почти всеки прозорец, внасяйки  допълнителна мистична красота. Подобна атмосфера внушава и прекрасната музика на етно-ембиънт формацията „Исихия” със своите въздействащи мотиви. В друг емоционален план пренасят екшън сцените, предлагащи разнообразни локации и техники, а забавеният каданс донякъде „опоетизира” престрелките и ръкопашния бой.  Насилието и кръвта не са спестени, но и не преминават границата на добрия вкус. По друг начин обаче стои въпросът с уестърн елементите, които не ми се струват уместни чисто стилистически, макар и при някои от тях целта да е иронична закачка с етикета „супергерой”, като какъвто Левски подхвърля гърне с мощите на Св. Игнатий във въздуха, успява да се справи с няколко заптиета, чак след което гърнето отново да се озове в ръцете му.  За щастие Веселин Плачков умело и сякаш с лекота овладява образа на Левски. Актьорът, за когото това е дебютна роля в киното, успешно пресъздава не само магнетизма на Апостола, но и по интелигентен начин показва както волевия характер на героя, така и фината страна на неговата душевност. Повечето актьорски изпълнения допринасят за емоционалната сила на филма, други не стоят толкова убедително, като фактор за това може би е и не съвсем ясното предназначение на самите персонажи. Историята обхваща многообразие от поддържащи герои и ситуации, но и ги заплита в необясним възел от сюжетни линии, някои с повече акцент от други. Дори и да се оставят настрана историческите несъответствия, по-трудно ще направим същото с липсата на собствена логика и последователност. Сценарият, който в стремежа си да представи една цялостна картина на времето, където се преплитат съдбите и интересите на множество и различни личности, всъщност не позволява да убеди зрителя в един цялостен разказ. Липсата на фокуса, за съжаление, се отразява и на централния образ. Някои от най-емблатичните моменти от живота на Левски като пътуванията, дегизировките и убеждаването на хората да се обединят в обща кауза, както и всеизвестните цитати получават много малко или никакво екранно време. В края е представена различна версия на събитията в Къкринското ханче, която може и да не удовлетвори зрителите, но сигурно ще ги накара да размислят по нов начин, какъвто и вероятно е творческият замисъл.

 „Дякон Левски” очевидно не е създаден, за да екранизира всяка легенда, свързана с Апостола, а се стреми да създаде собствена картина на епохата. Освен във времетраенето мащабността на проекта си личи и в разнообразието от 40 места, където е снимана лентата, сред които Видин, Копривщица, Велико Търново, Видин и „Бабини Видини кули” и др., както и стотици души художествен екип и статисти. Макар и да изглежда, че Максим Генчев си поставя доста амбициозна задача, чиято реализация трудно може да се нарече отлична, малко хора биха избрали да не се съобразят с общоприети канони, а да поднесат своята представа за героя. Независимо от начина, по който ще резонира филмът у всеки един, проявата на подобна авторска смелост заслужава уважение.